­КЪЩАТА НА ЯТАКА

Вратата на автобуса се разтваря с въздишка и аз слизам на заледената земя. След мен и мъжете, които неуморно разговаряха на съседната седалка. И два-мата са в блажената пенсионерска възраст. Дано снегът не е направил поразия, казва червендалестият мъж с младежкото яке и тежко застъпва по утъпканата пътека. Другият, нарамил рани-ца, изтрива с кърпа челото си и закрачва след, първия, дваж по-смален от тежестта на раницата.

Бавно тръгвам след тях. Пътят ни е един и същ – към вилната зона. Само целта ни е различна. Аз вървя към човек, когото никога няма да срещна, с когото никога не ще разговарям, освен в мислите си. Червендалестият с младежкото яке след всеки паднал сняг се качва тук, в Гълъбово, за да изтръска снега от фиданките. Другият носи в раницата си плочки. He фаянсови, а обикновени, тротоарни плочки. Спастрил ги е, когато са покривали тротоарите на неговата улица. „Гледам, съседите взимат. Уж да налагат през зимата тур-шията с тях. Взех и аз тридесетина. През пролетта ще оформя една пътечка в двора.“

Пътят е стръмен. Къщите наоколо димят като старци, нахлупили върху главите си островърхи бели гугли. Красота. Ала онези двамата пред мен не я забелязват. Разкриват плановете си за процъфтяването на вилните си имоти. Две момчета изскачат от страничната уличка й аз неволно ги запитвам: „Момчета, знаете ли кой е Тодор Минчев?“ Едното, с нахлупената над очите шапка, отсича: „He е от нашия клас.“ И политва по улицата-пързалка. Другарчето му, след миг размисъл, изстрелва: „Ами да! Нашето читалище.“ И също политва надолу. Ала се спъва в другото и вкупом двете катастрофално се затъркулват. А с тях и желанието ми за интервю.

Някога там горе, над селото, е имало само една къща. Тази към която аз сега вървя. Къщата на ятака. Сега там е вил-ната зона. Стопаните грижливо са обградили материализираното си благополучие. В съседство до съвременните кокетни и екстравагантни вили къщата на ятака се е сгушила като изгонена бедна роднина. Прозорците на вилите я гледат горделиво и присмехулно. Ниската схлупена къща на ятака, засрамена от бедняшката си дрешка, почти е закрила лице в дебелия сняг и не забелязва дори как телените пръсти на оградите застрашително се насочват към нея.

Мълчаливо се спирам пред нея. Някога под този покрив са звучали гласове и песни. Сега домът е пуст. Прустът никога не ще изстене под краката на своя стопанин. Тревожни пръсти не ще съживят заспалите прозорци.

2.

.. .В онова мартенско утро на 1944 година мракът все още не бил се разсеял над Родопите, когато тревожни пръсти забарабанили по малкото прозорче. Бай Тодор отметнал бързо завивките. Някой от нашите ще е, помислил си той. Внезапен вятър нахлул в комина и под студените му пръсти тлеещите дърва в жаравата изпукали. Предупреждение ли е било това? Бай Тодор затърсил цървулите си. Тогава дочул гласа на кмета Паунов: „Бай Тодоре, излез!“ Едва открехнал вратата и груби ръце измъкнали босоногия стопанин през пруста. На ръцете му щракнали белезници. Въоръжени полицаи подобно вълци заобиколили стария ятак. „Чакайте бе, хора, къде ще ме водите бос в този студ. Цървулите да си навлека, че и пояса — ще ми изпопадат гащите по пътя. Василке…“

Нямало смисъл да я вика. Тя стояла на вратата като бяла свещ и стискала с ръка уста да не завие от мъка. Зад нея надничало по-голямото момче — Иван. „Вържете и сина“, до-чул се глас в тъмнината.

До ятака изправили и сина. Жената на бай Тодор пречупила снага и завързала цървулите на мъжа си. После омотала широкия му пояс. Вършела това бавно, с галещи пръсти, сякаш предчувствайки, че е последната тяхна прегръдка.

Стопанинът повече не прекрачил прага на тази къща…

3.

„Ще тръгнете по този път. Ще подминете вила „Орфей“ и вдясно до разклона ще видите една малка къщурка. В нея живее дъщерята на бай Тодор. И майка й също е при нея. Ако нямах толкова пациенти, щях да дойда с вас. Тя, баба Василка, не е добре със здравето, има нужда от лекар…“

Благодаря на селската лекарка и тръгвам по посочения път. Вила „Орфей“ се забелязва отдалече. Стопанинът й е явен поклонник на музиката. Закачил е на фасадата лира от ковано желязо. Надписът „Орфей“ също е от ковано желязо. Архитектурата — модерна. С удължено хале вдясно. Навярно предназначено за концерти или за дисковечери. Около вилата — огромен двор с люлки. Същинска детска градина.

След съвременната архитектура отново попадам в атмосферата на миналото. Къщата, в която живее дъщерята на ятака, по нищо не се различава от родния й дом. Великолепен декор за екранизиране на Елин-Пелиновите бедни герои. Учудването ми е безгранично.

Навеждам глава и прекрачвам прага. Посреща ме дъщерята на бай Тодор, Вера — снажна селянка с едри, огрубели ръце. Полегналата на леглото стара жена се изправя.

— Това е майка ми. Бяхме я изпратили в старчески дом, но получихме вест оттам да си я приберем. He спазвала режима — не ставала, когато удрял звънецът за храна. Какъв режим искат от една деветдесетгодишна жена. Като че ли не можеха да й носят храната в стаята… Тя, мама, е болна, трудно говори и от нея едва ли ще чуете нещо. Искаха ми от музея в селото да напиша нещо за тате, ама какво да напиша, като не умея. Аз съм селска жена. Мотиката ми е по-лека от писалката. Аз ще ви разкажа каквото знам, пък вие ще си го доизкусурите после…

Разказва дъщерята на ятака:

„Тате го прибраха на 16 март 1944 година. Било рано сутринта. По същото време ние с мъжа ми живеехме и работехме на хижа „Здравец“. Полицаите заобиколили къщата така, че и пиле да не може да прехвръкне. Когато тате чул гласа на кмета бай Кольо, отворил. Кметът беше добър човек. Много неща знаеше, за много неща се досещаше, но си траеше. Полицаите му заповядали, какво ще прави. Води ги у дома. Такава му службата. Забрали тате. He му позволили да иде дори до клозета. Забрали и брат ми Иван. Арестували и бай Йордан Камбуров. Затворили ги в съвета. Брат ми Иван то освободили. Наредили му три пъти на ден да се отбива в съвета и да се разписва. А тате и бай Йордан ги натоварили на един джип и ги закарали в Обществената безопасност в Пловдив

Мама разбрала къде са закарали тате и решила да иде да му отнесе храна. Дъщерята на бай Йордан, Елена, грабнала и тя една бохча и тръгнала с мама. Отишли в Обществената безопасност и запитали за арестуваните. По едно време при тях дошъл един цивилен и казал: „Момичето да дойде с мен. А ти остани!“ Елена тръгнала. а мама останала’ да чака. Чакала дълго. По едно време забелязала едно младо полицайче и му рекла: „Момче, иди извикай младото момиче, че нещо се забави.“ А този полицай да се окаже нашенски зет. Познал мама и й рекъл: „Бързо се махай от тука, докато не са те затворили и тебе.“ Уплашена, мама изскочила от Обществената безопасност. Дори и автобус не посмяла да хване. Пеша през нощта се прибрала в село.“

Подразбрала думите на дъщеря си, жената на ятака разперва ръце и в угасналите й очи просветват сълзи: „Защо не мога да приказвам, боже… Толкова много знам. Ама думите ми спират в гърлото. He излизат и ме душат. Кажи как щяха да ме колят в дерето…“

Дъщерята на ятака приглажда побелелите си коси: „Досеща се какво говорим. Ала не може, горката, да изкаже мислите си. А това, че щяха да я колят, е истина. След като разстреляха тате и брат ми, арестуваха мама и жената на бай Йордан — леля Катерина. Закарали са ги в Белащица да ги убиват. Извели ги през нощта край „Шоповите кайнаци“ в дерето и стражарите тъкмо извадили калъчките да ги колят, когато в тъмнината се задала друга полицейска група. Та нейният старши наредил арестуваните жени да бъдат закарани в селото. На другия ден мама и леля Катерина отвели в Пловдив. Мама я интернираха в Северна България — в село Мъте-ница. За един къшей хляб е работила по цял дек на лозето на някакъв чорбаджия…“

Жената на ятака отново проплаква: „За дупките, Вера, разкажи, за дупките. He мога да ги забравя тези дупки, не мога…“

„Ще разкажа, мамо, ще разкажа. Ти само не се вълнувай… Тате и бай Йордан са били в Обществената безопасност само два дни. По време на бомбардировките, за по-сигурно, са ги преместили в училището в село Първенец. Две седмици по-късно арестували брат ми Иван. Ако съм била тук, навярно и мене щяха да арестуват. Заловили и чичо ми. И сина на бай Йордан, Димитър. Това момче тъкмо щеше да ходи войник. Забрали ги всичките и ги затворили в училището в Пъвенец при тате и бай Йордан. Там била и щерката на бай Йордан, Елена. На 13 април ги качили на един камион. До винарската изба на Божилов разделили арестуваните на две групи. Брат ми Иван заедно с Димитър Камбуров и Филип Шабански от Марково ги откарали в местността „Бърда“. Там ги убили.

 А баща ми, бай Йордан Камбуров, дъщеря му Елена и чичо ми са ги завели в местността „Отоманица“ и там ги избили. На всичките смъртта им е била жестока. Клали са ги, доубивали са ги с куршуми. След Девети септември единият от убийците бе заловен. Той ни посочи ямите, в които са ги заровили. Тежко ми е да говоря за изровените ями…“

Дъщерята на ятака млъква. Изтрива с края на кърпата си една издайническа сълза. He смея да наруша мълчанието. Чуват се само мъчителните въздишки на баба Василка. А след тях и гласът на дъщерята: „Какво да ви кажа за тате? Родил се е в 1888 година. Цял живот е бил земеделец. Няколко пъти слизаше в Пловдив и работеше в тухларната фабрика. Нямаше образование, но бе природно интелигентен човек. Пристигнат ли вестниците в село, викаха него. Той четеше новините, той коментираше, той чоплеше новините. Беше артист. Поставяше пиеси в читалището и сам играеше в тях. Веднъж постави една пиеса за преминаването на Ботевата чета. Той игра Ботев. Имаше дълги и хубави мустаци и когато си по-стави брада, замяза досущ на Ботев. Тате организираше вечеринки, изнасяше беседи и лекции, рецитираше стихове, пееше. На един Бабин ден той изнесе цяла лекция за Ленин. Обичаше музиката. Купи на брат ми Иван акордеон и той, бащичко, за броени дни се научи да свири. Мен пък ме караше да играя в пиесите.

Колкото за неговото ятачество, то започна някъде около тридесет и пета година. Срещнал веднъж нелегалния Асен Мичев и го предупредил да се пази. Дал му и хляб. От този ден тате стана ятак на Мичев. Пък по онова време при тате дойдоха около десетина нелегални. Стражарите ги подгонили край Бойково и тате им даде храна и подслон. Дълго време при нас се криеше и Макри Гюлева. По онова време тя другаруваше с Асен Мичев. Тате ги представяше за учители. Веднъж Асен даде на тате пари да купи яйца. Тате отишъл в кръчмата и попитал кой може да му даде яйца. Бай Йордан станал и двамата с тате обрали из полозите яйцата. Но пари бай Йордан отказал да вземе. Рекъл на тате: „Ще ти дойда на гости…“ Ето така и бай Йордан станал ятак.

Тате не криеше нищо от нас. Веднъж, понеже имаше работа, накара братчето ми Георги да пази. У нас беше дошла Макри. А братчето ми, първолак, взел да се люлее на черешата и не забелязал как една наша съселянка влезнала у дома. А тя, като видяла Макри, плеснала с ръце: „Макри, ама ти жива ли си?“ Те двете да излезнат познати. Заедно някога са работили на тютюневите складове. Още същата вечер Макри напусна къщата. „Много е приказлива тази съселянка, бай Тодоре, може да се изпусне и да каже нещо“ — това рече и си отиде.

Тя, Макри, е още жива. И може много неща да ви разкаже за тате…“

4.

„За бай Тодор ли? Можете да дойдете при мен по всяко време. Толкова съм задължена на този човек..“. Благодаря, записвам адреса на Макри Гюлева н тръгвам.

.. .Ето ме и в дома на партизанката от „Антон Иванов“ Макри Гюлева. Посреща ме съпругът й. Макри Гюлева лежи в кревата — преживените инквизиции и родопските студове са се отразили на здравето й.

Разказва Макри Гюлева:

„И до днес ме гнети мисълта, че не съм се отблагодарила на семейството на бай Тодор. Казвате, че домът на бай Тодор днес е във вилна зона. Навярно ще разрушат тази стара къща. He им позволявайте, направете нещо. Къщата на бай Тодор не беше обикновен дом, а дом на надеждата. Този дом е спасил от глад десетки партизани. В него трябва да се влиза като в светиня, като в храм — с мълчаливо преклонение.

Ние, българите, имаме една лоша черта — първо рушим, после реставрираме миналото. Преди седмици дъщеря ми ме разведе с колата им в „Кючук Париж“. Гледам — блок до блок. А там всяка втора къща беше история. Тези къщи бяха родните домове на десетки партизани. В тези къщи са се крили десетки нелегални. He можаха ли да запазят поне един кът от този квартал, за да помни поколението какво е било, къде се е раждала свободата? Защото именно в тези порутени къщи се роди свободата.

.. .Бай Тодор. Той беше необикновен човек. Артист по душа, по призвание. Играеше в пиески, пишеше стихове, измисляше сам мелодии за своите стихове, съчиняваше фолклорни песни. А образование нямаше. Мисля си какъв би станал, ако се беше родил след Девети. Даровит човек беше. Просто не беше попаднал в своя век. Или може би обратното — бай Тодор изживя живота си точно в своя век. Защото окова мрачно време имаше нужда от подобни селски апостоли като бай Тодор.

Знаете ли какво си спомням, когато чуя думата „икебана“,

Спомням си за бай Тодор. Той беше подвластен на това изкуство, без дори да подозира неговото съществуване. Букетите, които правеше — живописни и носталгични, бяха икебана от висша класа. Имаше една малка градинка. Как само се грижеше за нея! Подкастряше тревата, редеше камъчета, а черешата така я беше окастрил с ножицата, че клоните й приличаха на ръце, протегнати към небето. Бай Тодор имаше усет не само към изкуството, но и към хармонията. Той живееше в хармония с природата. Преобразяваше се, като чуеше жужене на пчела или плач на пъдпъдък.

Домът на бай Тодор беше беден. Смъртта отне четири рожби на този човек, но нещастието не го пречупи. Радост и щастие цареше в този дом. И досега не съм срещнала любов, по-прекрасна от тази на бай Тодор и леля Василка. Остаряха и пак продължаваха да се гледат гальовно в очите.

За първи път пристъпих прага на техния дом през октомври на 1935 година. По нареждане на партията трябваше да замина с група другари през Гърция за Съветския съюз. Ала каналът се провали и една част се завърнахме в България. Аз останах у бай Тодор.

.. .След нападението над Съветския съюз преминах в нелегалност. През февруари 1942 година бях изпратена на партийна работа в София. През август същата година ме арестуваха. В полицията ме изтезаваха жестоко. Изпратиха ме в Пловдив, където ме очакваше бесилото. За мой късмет още на пловдивската гара успях да избягам. Преоблечена като бабичка, преминах през всичките кордони. В Пловдив не можех да се укривам. Единствената къща, в която знаех, че ще намеря спасение, бе къщата на бай Тодор. С помощта на Поряза, така наричахме бай Йордан Камбуров, аз се добрах до дома на бай Тодор. Един месец се лекувах в тази къща. От изтезанията в полицията нямах здраво място по тялото си. Само синини и рани. Ноктите на краката ми бяха измъкнати. Като ме видя, бай Тодор, милият, се качи на магаренцето си и запраши из близките села. Върна се с прясно одрани кожи и ме омота с тях. Този дом ме спаси. Когато след месец оздравях, аз се присъединих към Баташката партизанска чета.

След няколко месеца отново намерих спасение в този дом. Бях партизанка от отряда „Антон Иванов“, когато тежко заболях. Трябваше да напусна отряда. Другарите решиха да ме изпратят в Асеновград. Успях да стигна само до дома на бай Тодор. Помолих го да слезе в Пловдив при една наша другарка лекарка за лекарства. Казах му паролата, той нарами торбичката и в студения зимен ден тръгна. Когато отишъл при доктор Полина Аврамова, този възрастен човек не издържал. Заплакал като дете. Тя взела да го утешава: „He плачи, бай Тодоре, нашата Макри я пази светла звезда. Ще оздравее. Вземи тези лекарства. А пък леля Василка нека да й разтрие гърба яката…“

Двамата с леля Василка ми одраха кожата от гърба. От разтривката ли, от лекарствата ли, но оздравях. Ала как да слезна в Асеновград? Бай Тодор реши и тази задача. Събра десетина селяни, свои познати, уж отиват на пазар в Асенов-град. Аз нарамих пушката върху винтягата, а отгоре леля

Василка ми нахлузи една селска носия.ака като селянка, тръгнала на пазар, стигнах в Асеновград. Там върнах на бай-То-дор селските дрехи. Мъчно ми е за хората, които ме придружаваха тогава. След провала всичките ги заловиха и убиха. А между тях имаше съвсем невинни хора, които никога не са имали връзки ни с нелегални, ни с партизани. Такъв човечец беше и братът на бай Тодор, Атанас. Ей така си отиде човекът.

Ако искате да знаете истината, нито бай Тодор, нито бай Йордан бяха членове на партията. Безпартийни си бяха. В това село ние нямахме партийна и ремсова организация. Нашите ятаци бяха комунисти по убеждение.

Все още не зная коя е причината за провала и за тяхното арестуване. Може да ги е издал партизанинът-предател Отеца? А може би причината за тяхното арестуване да е убийството на селския стражар? Когато се взе решение да бъде ликвидиран този стражар, аз се възпротивих. Ние бяхме длъжни да пазим Ново село. Така се наричаше тогава Гълъбово. Това село ни даваше подслон и храна. Казах на другарите: „Ако ще убивате стражаря, направете го в четвъртък, когато той отива на пазар. Застреляйте го не до Гълъбово, а някъде под Белащица…“ А те взеха, че го застреляха едва ли ме до вратата на бай Тодор.

.. .He отидох, когато изравяха труповете на загиналите. Било страшно. В утробата на Елена намерили джобно ножче. Милата! Така искаше да дойде при нас в отряда. Защо не й позволиха?

Без такива като бай Тодор ние не бихме оцелели. He ние, а ятаци като бай Тодор бяха истинските герои. Ние си бяхме сложили главата в торбата. В сражение можеш да загубиш само своя живот. А бай Тодор беше заложил не само своя живот, а живота и на близките си, и малкото имот, който притежаваше. Ето, загинаха и той, и синът му. Жена му едва не бе заклана. Дъщеря му Вера стоя повече от месец в килията и по чудо се спаси.“

Допълнение към разказа на Макри Гюлева, направено от Костадин Андреев:

„Точно казва Макри. Къщата на бай Тодор беше наш дом. Мине ли партизанин наблизо, все ще почука на прозорчето на бай Тодор. И аз се отбивах. Дори само да похапна…

Запознах се с бай Тодор през есента на 1943 година. Знаехме, че бай Тодор е наш човек. В един септемврийски ден заедно с Лев Желязков напуснахме лагера и се отправихме към Гълъбово. Почукахме и бай Тодор ни отвори. Вътре бяха жена му и големият им син, Иван. Той свиреше на акордеон. Без много заобикалки, казахме на бай Тодор, че сме партизани от отряд „Антон Иванов“. Жена му сложи ядене. Бяхме толкова гладни, че за секунди ометохме чиниите. Същата вечер спахме в плевнята.

Преди да заспим, Лев Желязков въздъхна и рече: „Сава, за пръв път от пет месеца лягам под покрив…“

На другата сутрин се уговорихме с бай Тодор да се срещнем през ноември и да вземем от него чували с хляб, фасул и леща. Уточнихме се къде ще се срещнем и каква ще бъде паролата. После бай Тодор ни даде храна за из път и се разделихме.

Когато дойде денят на явката, аз тръгнах, повел една група от петнайсет човека със себе си. Между тях бяха Клара Ешкенази и Лев Желязков. Добре, но някъде около „Пепелаша“ под Бяла черква ни хвана мъгла. Водя групата, ама не знам къде вървя. He смея да кажа, че съм се заблудил. Поуплаших се. Отскубнах се напред десетина крачки и почуках по приклада на оръжието. Това беше паролата. Камък ми падна от гърдите, когато чух гласа на бай Тодор. Отбихме се до лозето му. Там, в стаичката, лежаха донесените от него чували с хляб, фасул и леща.

Беден човек беше бай Тодор. Ала сърцето му бе широко.
От залъка на децата си отделяше да нахрани партизаните. Добър човек беше той, рядко добър човек              „

5.

Там, в началото на село Гълъбово, дето спират автобусите, има една чешма. Построена е в памет на загиналите в бор-бата срещу фашизма. Сред тях са и имената на герои от яташките семейства Минчеви и Камбурови. Буквите са малки и нечетливи. Човек ги разчита едва когато се наведе, за да отпие от чучура.

Аз също се навеждам. He толкова да освежа устните си, колкото да прегъна коляно пред саможертвата на тези скромни герои.

Срещу чешмата е кръчмата. Кръчмата, в която някога бай Тодор е чел на всеослушание вестникарските новини. Струва ми се, че ако разтворя вратата, ще чуя неговия глас. Кръчмата ще ме посрещне с негова песен или с неговата стихотворна имлровизация:

И всичко е пределно ясно под този вечен небосвод — приятел съм ти, щом натясно почувстваш своя врат в хомот. Съпруг обичан съм, когато отвсякъде ми свалят шапка. Затъна ли сред людско блато — от любовта, фют, нито капка…

Отварям вратата. Няма хора. Само на масата до прозореца са седнали двама. Пият бира и чакат автобуса за Пловдив. И разговарят. Дрехите и приказките ги издават – и те са от вилната зона. Единият от тях ме прави неволен свидетел на огромната си тревога: „Някой пак се е мъчил да раз-бие катинара. Утъпкано беше пред вратата. Запролети ли се, ще пусна няколко киловата ток по оградата. Иначе като нищо ще остана без ягоди и череши…“

Бай Тодоре, бай Тодоре, а ти така и не намери време да поставиш едно резе на своята порта…

ПЕТЪР БАНДИЛОВ

Сборник „Паметта на бащите“, издателство „Христо Г. Данов“ Пловдив