Най-много бежанци, след Априлското въстание, търсещи спасение в Пловдив има от средногорските възрожденски центрове – Карлово, Калофер, Сопот и от опожарените родопски села – Батак, Брацигово, Перущица. Между тях е и Саво Савов, пастир от Панагюрище. В града той отваря малка гостилничка на Узун-чаршия. Нейни най-чести посетители са занаятчии, работници, селяни, дошли на пазар, за лекар или адвокатски съвет. Работлив и внимателен с клиентите, бай Саво припечелва от гостилницата достатъчно за да купи къща на съседната улица „Опълченска“. Замогнал се, праща на училище и четирите си деца – Крум, Мария, Пенчо и Невяна. Пенчо е роден на 14 юли 1883 година. По-късно казва, че на неговия рожден ден, парижките революционери са разрушили Бастилията. Незатворените рани от погромите след въстанието са постоянна тема на разговори между посетителите на гостилницата. Гостите в града разпитват за отвлечени и изчезнали близки и роднини, разказват преживени трагични събития, но и възхваляват войводите Волов, Бенковски, Петлешков и Апостола Левски. Когато опустее вечер гостилницата, малкият Пенчо все пита баща си: „защо турците са избесели и изклали най-харните хора? Какви хора бяха Левски, Бенковски и Волов? Ти виждал ли си ги, тате?“ …, а бай Саво: „като пораснеш, сам ще видиш, че има хора които обичат свободата и народа си, повече от себе си. Такива бяха тези хора, за които питаш…“ През 1892 година в Пловдив става първото търговско изложение. Настъпва голямо оживление сред населението, пристигат гости от цялата страна. Представители на възникналите преди година две течения в социалистическото движение също са тук. Ръководителите на младото идейно движение използват многолюдния панаир и свикват конгрес – Димитър Благоев и съратниците му в сграда на ул. „Митрополит Панарет“, а съюзистите в „Икономическата гостилница“ на Узун-чаршия, редом до гостилницата на бай Саво. Страхът и властта на Стамболовия режим от начеващите идеи, добрала се до покана на тесните социалисти, изпраща полиция и арестува всички посетители на двете гостилници. Така младият Пенчо научава думата „социализъм“. След арестите пита пак „Тате, какви хора са социалистите? Защо ги хокат и бият? Сигурно са лоши хора, а тате…?“ В съседство с къщата на Саво Савов се намира Държавната мъжка гимназия „Александър Първи“. Още преди Освобождението в гимназията /тогава богословско училище, издържано от Пловдивската епархия/ възниква ученическо дружество „Напредък“ – за кръжочни занимания, „сказки и словопрения, чрез които да се саморазвиват и усъвършенстват“… След Освобождението, културно-просветната дейност на дружеството се докосва до социалистическа теория. Започват стачки и бунтове, непосредствено свързани с училищния живот. Протестират срещу забраната да се чества паметта на Христо Ботев, против лошото управление на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Проявите на дружество „Напредък“ привличат вниманието и помощта на прогресивните учители в гимназията – Петко Каравелов, П. Р. Славейков, Трайко Китанчев и др. През 1891 година учениците стачкуват заради уволнението на учителя Никола Габровски. От началото на учебната 1894 година за преподавател по руски език и българска история е назначен Димитър Благоев. През 1897 г. негов ученик е Пенчо Савов. В края на годината Благоев е уволнен „от гимназията и завинаги от всички училища в България като апостол на социализма в страната“. Същата година умира бащата на Пенчо и той е принуден да напусне училището. Трябва да работят с по-големия си брат и сестра, за да издържат семейството. Пенчо е продавач в магазина и кантората пловдивския търговец Стефан Обрейков. На следващата учебна година майка му успява отново да го запише в гимназията. За отбелязването на деня на „Кирил и Методий“ двама ученици парламентьори се явяват пред директора с предложение следващия ден да бъде неучебен. Директорът отказва, но въпреки това, зад Бунарджика учениците празнуват…Учителският съвет изключва за тази проява организатора Пенчо Савов. През 1901 година той продължава образованието си в София. Издържа се от келнерство и стенография. Стенография учи още в Пловдив, а тук усъвършенства при учителя си Антон Безеншек, след което е надничар-стенограф в Народното събрание. Като разчита само на себе си за издръжка, записва право в Софийския държавен университет. След втората година е обявен за „неблагонадежден“ и изключен. С малко спестени пари и много решителност, заминава да продължи образованието си в Женева. Успява и не само това, тук участва в истинска революционна школа. В Женева живее Плеханов, в Берн и Женева - Ленин. Необезпокоявани от властите, пролетарски дейци, партийни функционери и студенти от много страни водят открити дискусии за бъдещето на света. Полемиките се провеждат публично в салоните на бирария „Хандверк“. Тук Пенчо Савов научава руски език и запазва знаменателен спомен – снимка с Владимир Илич след една разгорещена полемика. През 1907 година се връща в Пловдив. Отбива военната си повинност в Школа за запасни офицери – София, задълбочено изучавайки военната наука, за да я приложи във войните и в революционната борба. През 1909 г. работи последователно ката стажант-съдия в Долна баня и в Брезово. От 1910 е в адвокатската кантора на Васил Коларов и Тигран Исмиян в Пловдив. От тази кантора, публичен „щаб“ на социалистическото движение в почти цяла южна България, животът на Пенчо Савов е непрекъсната слятост на работа и борба във всички сфери на материалния и духовен живот на хората, с последователността на огромния си интелектуален потенциал и неизчерпаема воля. Във всички действия – само публично и легално отстоява интересите на труда, на справедливостта, на прогресивното обществено развитие. Определен е за кореспондент на „Работнически вестник“ в Пловдив. Неговото писалище не е в „редакцията“, а сред събитията. От дописките до уводните статии – всички са писани „на терен“ , по различни теми и жанрове – от правно-икономически, международно-политически до злободневно-практически. В цялата си журналистическа дейност дописникът, репортерът, редакторът, анализаторът Пенчо Савов с острото си печатно слово предлага решения, които самият живот търси. Освен в „Работнически вестник“ публикува в „Ново време“, в „Пловдивски народен вестник“. От 1920 година редактира в. „Пловдивска комуна“. Със същата енергия и последователност Пенчо Савов участва в изборите и работата на местното управление в Пловдив. През 1912 г. в общинския съвет са избрани 5-ма съветници-социалисти – Васил Коларов, Никола Господинов, Тигран Исмиян, Пенчо Савов, Сасон Гарти. В този мандат, още на учредителното заседание петимата, заедно с още осем общински съветници гласуват срещу изборът на кмет с бяла бюлетина. Кметът „народняк“ получава само 8 гласа. Заедно с това се приема протест за потъпкването на местната автономия от централната власт. Реализирани са редица решения за ревизиране на общинските търгове при събирането местните данъци и „берии“, за създаване на комисия за социални грижи, за учредяване на бюро за настаняване на работа и общинска институция за труда и условията за него в пловдивските предприятия. През този период Пенчо Савов и Брайко Луков работят като членове на училищното настоятелство и решават наболели образователни проблеми. През есента на 1912 година четирима от съветниците-социалисти са мобилизирани за участие в Балканската война. На изборите през 1914 г. са избрани кандидатите на БРСДП /т. с./ Никола Господинов, Сасон Гарти и Пенчо Савов. Кмет от новия сътав на съвета става Деньо Манев – радославист и известен престъпник. Така при предложението на Никола Господинов за благоустрояване на крайните работнически квартали, кметът разпорежда на група общински стражари да „вразумят бунтарина съветник“. В заседателната зала те нанасят на Н. Господинов жесток побой. В края на 1915 г. общинските съветници-социалисти отново са мобилизирани за участие в Първата световна война. Пенчо Савов повежда към фронта взвод от 28-ми Стрямски пехотен полк. След четиридневни сражения при Криволак той е назначен за ротен командир. При последвалото кратко примирие Втора дружина на 28 полк влиза в състава на 7-ма Рилска дивизия, с която при боевете на „Кадин мост“ ротния командир е ранен на 27 места. Бойните му другари го спасяват за „втори живот“. В следващите военни действия Пенчо Савов е военен следовател. Неговите „следствени“ процеси са насочени към разкриване същността на войните и пагубните последствия за българската армия и народ. След войните, довели до първата национална катастрофа, сред пловдивското население се шири безработица – над три хиляди тютюноработници са „на улицата“, масово се разоряват занаятчийски работилници, увеличават се бежанците от Тракия, липсват хляб и стоки от първа необходимост, няма топливо, дрехи и обувки. Пред тази нарастваща мизерия и настъпващата зима на 19 ноември 1919 година, комунистическата организация в Пловдив свиква общоградски митинг. Разпространени са позиви „Стани народе!“, с които се призовават всички пловдивчани, без оглед на политическата си принадлежност, да участват в протеста. След намесата на полиция и жандармерия многолюдния митинг се превръща в бунт. На „Джумаята“ остават телата на петима пловдивчани - трима мъже и две майки-вдовици. Техният живот е част от „цената“ на спечелените само след три седмици общински избори. Пловдив става комуна! Кратко трае това демократично и легално-публично управление на града. То е, обаче, огромна победа на целеустременият и свободен дух на Пенчо Савов и другарите му. С извършеният деветоюнски преврат и подготовката на Септемврийско въстание през 1923 година революционната борба тръгва по друг път. Сред първите жертви в нея е Пенчо Савов Савов.